§1. Най-високото и единствено призвание на лекаря е да прави болните хора здрави, което се нарича лекуване.§2. Най-големият идеал на лечението е бързото, меко и трайно възстановяване на здравето, или отстраняването и унищожаването на болестта във всичките й проявления по най-краткия, най-сигурен и най-безвреден начин, върху ясно разбираеми принципи.
§ 3. Ако лекарят ясно разбира какво трябва да бъде лекувано в болестта, тоест във всеки индивидуален случай на болест (Познание на болестта, индикация), ако той ясно разбира какво е лечебно в лекарствените средства, тоест във всяко отделно лекарствено средство (Познание за лекарствените свойства), и ако той знае как да пригоди в съответствие с ясно определени принципи това, което е лечебно в лекарствените средства към това, което е несъмнено болестно у пациента, така че излекуването да се осъществи - да го пригоди както по отношение целесъобразността на лекарството според начина му на действие към случая пред него (избор на лекарството, лекарствена индикация), така също и по отношение неговото правилно приготвяне и необходимото количество (съответната доза) и по отношение съответния период на повторение на дозата; - ако, накрая той знае препятствията за излекуването във всеки отделен случай и е наясно как да ги отстрани, така че възстановяването да бъде окончателно, тогава той разбира как да лекува разумно и рационално и представлява истински практик на целебното изкуство.
§4. Той е също така и пазител на здравето, ако познава факторите, разстройващи здравето и причиняващи болест и знае как да предпази от тях здравите хора.
§5. Полезни и подпомагащи лекаря в лечението са допълнителните знания за най-вероятната възбуждаща причина на острата болест, а също и за най-значимите моменти в цялата история на хроничната болест, тъй като те му помагат да открие нейната фундаментална причина, която обикновено е свързана с хроничен миазъм. В тези изследвания е необходимо да се отчитат физическата конституция на пациента, неговата морална и интелектуална характеристика, занятия, привички и начин на живот, обществените и семейни отношения, възраст, сексуална функция и т.н.
§6. Непредубеденият наблюдател, добре съзнаващ безплодността на трансцеденталните спекулации, които не могат да бъдат потвърдени от опита - колкото и проницателен да е - при разглеждането на всяко индивидуално заболяване не отчита нищо друго освен измененията в здравето на тялото и духа (болестни явления, събития, симптоми), които могат да бъдат възприети отвън посредством сетивата; тоест той отбелязва у болния пациент само отклоненията от предишното състояние на здраве, които се усещат от самия пациент, отбелязват от заобикалящите го и наблюдават от лекаря. Всички тези доловими признаци представляват болестта в цялата й съвкупност, тоест заедно те образуват единствено възможната картина на болестта.
§ 7. При болест, при която няма ясна възбуждаща или поддържаща причина (causa occasionalis), която трябва да бъде отстранена и ако не виждаме нищо друго освен болестни симптоми, единствено симптомите на болестта трябва да определят (вземайки предвид възможността за хроничен миазъм и с внимание към придружаващите обстоятелства, § 5) средството, необходимо за нейното облекчение - и още повече, съвкупността на тези симптоми, на тази външно отразена картина на вътрешната същност на болестта, сиреч на поражението на жизнената сила, трябва да бъде главният или единствен начин, с помощта на който болестта показва от какво лекарство има нужда - единственото нещо което трябва да определи избора на най-подходящото лекарство - тоест, накратко казано тоталността на симптомите трябва да бъде главното и по същество единствено обстоятелство, което лекарят трябва да отчита във всеки случай на болест и да отстрани посредством своето изкуство, така че болестта да бъде излекувана и трансформирана в здраве.
§ 8. Невъзможно е да си представим, нито може да бъде доказано с какъвто и да е опит на света, че след отстраняването на всички симптоми на болестта, на цялата съвкупност от доловими феномени, остава нещо друго освен здраве, или че болестните изменение на вътрешността остават неизкоренени.
§ 9. В здраво състояние духовната (самоуправляема) жизнена сила, този двигател, одухотворяващ материалното тяло (организма) властва неограничено и поддържа всички негови компоненти във възхитителен, хармоничен жив порядък както по отношение на усещанията, така и по отношение на функциите, тъй че нашият вечен, надарен с разсъдък дух може свободно да се разпорежда с този жив, здрав инструмент за да постигне по-висшите цели на нашето съществуване.
§ 10. Материалният организъм, лишен от жизнената сила е неспособен да чувствува, да функционира и да се самозащитава; той дължи всичките си усещания и изпълнява жизнените си функции единствено посредством нематериалната същност (жизнения принцип), която вдъхва живот на материалния организъм в здраве и болест.
§ 11. Когато човек заболее именно тази духовна, действаща сама по себе си (автоматично) жизнена сила, представена навсякъде в организма, бива първично увредена от динамичното* въздействие върху нея на някой болестотворен, враждебен на живота агент; единствено жизнения принцип, доведен до такова ненормално състояние може да предизвика в организма неприятни усещания и да доведе до това нарушение на жизнедеятелността му, което ние наричаме болест. Тъй като жизнената сила е невидима сама по себе си и е познаваема единствено чрез своето действие върху организма, то нейните болестни увреждания се откриват единствено чрез проявленията на заболяването в усещанията и функциите на тези части на организма, които са достъпни за сетивата на наблюдателя и лекаря, тоест чрез болестни симптоми; тези болестни увреди не могат да бъдат опознати по никакъв друг начин.
§ 12. Единствено болестно изменената жизнена енергия предизвиква болестите, тъй че патологичните явления, достъпни за нашите сетива изразяват в същото време и вътрешното изменение, или цялата вътрешна промяна, тоест цялото болестно разстройство на вътрешния двигател; с една дума те показват цялото заболяване. Така също, когато под влияние на лечението изчезнат всички патологични явления и изменения на нормалната жизнедеятелност, това безусловно предизвиква и по необходимост води след себе си възстановяване единството на жизнената сила и следователно възстановяване здравето на целия организъм.
§ 13. Тъй че възприемането на болестта (която не е от компетентността единствено на хирургията) като нещо отделно от живото цяло и неговата животворяща жизнена сила, като нещо скрито във вътрешността, колкото и малко да е то, както това се прави от алопатите, е един абсурд, чиято представа е възможна само в щампован от материализма ум и тази представа в течение на хилядолетия дава на господствуващата медицинска система тези вредни идеи, които са я превърнали в едно наистина вредно (нелекуващо) изкуство.
§ 14. Вътре в човека няма нищо патологично, което подлежи на лечение и не съществуват болестни изменения, подлежащи на лечение, освен тези, които се откриват на внимателно наблюдаващия лекар чрез болестните признаци и симптоми - подредба в пълно съответствие с безкрайната доброта на всезнаещия Спасител на човешкото здраве.
§ 15. Разстройството на болестно увредения духовен двигател (жизнената сила) който оживотворява нашето тяло в невидимите му недра и съвкупността на доловимите отвън симптоми, предизвикани от него в организма и представляващи съществуващата болест съставляват едно цяло; те са едно и също нещо. Организмът е наистина един материален инструмент на живота, но той е немислим без животворността на инстинктивно възприемащия и действащ двигател, по същия начин, както и жизнената сила е немислима без организма, следователно, заедно те съставляват едиимеименно цяло, въпреки че мислено умът ни разделя това цяло на две различни понятия с цел по-лесно разбиране.
§ 16. Нашата жизнена сила като духовен двигател, не може да бъде атакувана и изменена от никакви нарушаващи хармонията на живота вредни въздействия на външни враждебни на здравия организъм сили по друг, освен по духовен (динамичен) начин. Така също всички сходни патологични изменения (болести) не могат да бъдат отстранени от лекаря по друг начин освен с помощта на духовните (по същество динамични) съоветни сили на подходящите лекарствени средства, въздействащи върху жизнената ни сила, която от своя страна ги долавя посредством чувствената способност на нервите, представени навсякъде в организма, тъй че само чрез своето динамично действие лекарствата са способни да възстановят и действително въз-становяват здраве и жизнена хармония, след като промените в здравето на пациента доловени от нашите сетива (съвкупността на симптомите) са показали болестта на внимателно наблюдаващия и изследващ лекар дотолкова пълно, доколкото е било необходимо за да му се позволи да я излекува.
§ 17. Тъй като при лечението, при което се отстраняват изцяло всички доловими белези и симптоми на болестта се отстраняват в същото време и вътрешните изменения на жизнения принцип, обуславящи заболяването, а следователно - цялата болест, то лекарят трябва само да отстрани изцяло симптомите, за да унищожи в същото време вътрешната промяна, сиреч болестната увреда на жизнената сила, следователно тоталността на болестта, болестта сама по себе си.
Но когато болестта бъде премахната бива възстановено здравето, а това е висшата и единствена цел на лекаря, който знае истинския смисъл на своето призвание; последното от своя страна се състои не в заучено бърборене, а в даване помощ на страдащия.§ 18. От тази несъмнена истина, че извън съвкупността на всички симптоми, при зачитане на съпътствуващите модалности (§ 5) не е възможно да се открие в болестта нищо и с никакви средства, иначе то би изявило нуждата си от помощ, следва несъмнено, че съвкупността от всички симптоми и обстоятелства във всеки индивидуален случай на болест трябва да бъде единственото показание, единственият ориентир при избора на лекарството.
НАЗАД НАПРЕД